Честита сватба!
Най-щастливия ни ден
Годежен пръстен!
Брачни халки !
Завинаги преплетени брачни халки!
Свадбен ден !
Свадбен Ден!
Свадбена картичка пожелание вяра надежда любов!
Свадбена картичка пожелание!
Свадбени одежди!
Свадбено пожелание!
Честита свадба ! Горчиво!!!
НАРОДНО-ПРАВОСЛАВНАТА СВАТБА В МИНАЛОТО
Традиционната българска сватба се състои от два "цикъла": годеж и същинска сватба. Годежът има по-скоро правен характер, той е пазарене, сделка и изпълнение на материалните й условия между двете страни. Самата сватба пък е официално, обществено и публично утвърждаване на договора. И в двата случая има много театралност, като особено при сватбата се смесват елементи от символично, магично и художествено (драматично, музикално, поетическо и хореографско) естество.
В селата, въпреки "покупко-продажбата", браковете се сключват предимно по любов, в градовете преобладава съсловното и меркантилното начало.
Годежът започва с "разузнаване" в дома на девойката. Доверените лица на кандидата искат да разберат мнението и на родителите, и на момичето. Разговорите се пазят в тайна, тъй като изходът им не винаги е предрешен. Действията и на двете страни са изпълнени със загадъчност и алегоричност. Гостите дават знак за целта на посещението си, като сядат до огъня и ровят в него с машата. Съгласието се изразява с "Искаме да си помислим", като потвърждението се отлага поне веднъж. При отказ се отговаря, че девойката е още малка за женене.
При постигане на споразумение представителите на жениха дават пари и подаръци за семейството на девойката, а то, от своя страна - зестра в пари или предмети, добитък или недвижими имоти. С това - според обичайното право - брачният договор е изпълнен.
Празникът за отбелязване на годежа е вече публичен - съпроводен с гощавки, музика и веселба, в която участват близки и роднини. Годежът може да бъде развален само при екстремални, скандални обстоятелства. Времето между годежа и сватбата е кратко - обикновено няколко седмици. Браковете между хора от различни вероизповедания са невъзможни. "Пробивите" в това отношение датират едва от XIX в., когато учещи в чужбина българи започват да се женят за немкини, чехкини и т.н.
Всички ритуали от същинската сватба имат точно определен смисъл и се изпълняват от строго определени лица, макар и персонажът да варира в различните райони. Освен младоженците "главни роли" играят кумът и кумата, деверът, зълвите и др.
Същинската сватба започва с церемониалното канене на гостите. Лицата, които вършат това, са накичени с кърпи по раменете и носят бъклица с вино и съдинки с ракия. В по-малките селища поканени са практически всички.
Същевременно се извършва обредното приготвяне на хляба за празничната трапеза. Това се прави от млади жени и в двата дома, като всички ритуали са съпроводени с "осветени" от традицията песни. Втори момент е направата на сватбеното знаме, което също се върши от девойки. Знамето е бяло, червено или бяло-червено, като върхът му е украсен с цветя, позлатена ябълка и глава кромид. На повечето места в дома на момичето се прави и сватбено дръвче, накичено с цветя, панделки и позлатени плодове. То се носи при всички сватбени шествия и се поставя на трапезата пред най-почетните сватбари. В дома на кума пък се правят венци, които предпазват от "лош поглед" и други неприятности. Те се поставят при черковната служба на главите на младоженците, които остават с тях и по пътя към дома.
Преди извеждането на невестата от бащиния й дом нейните дружки й разплитат косите, сресват ги и ги сплитат отново, огласяйки стаята с обредни плачове и песни. На свой ред пък, младоженецът бива ритуално обръснат от приятелите си, дори и да е все още голобрад. При церемонията също се пеят песни, като обичаят се осмисля като край на ергенството. Разпространените по Европа момкови или момински прощални вечери в България са рядкост.
Обличането на младоженката (естествено с най-хубавите й дрехи и киченето й с накити, венци и други украшения) също става с много салтанати. Накрая идва забулването (с плътно червено платно, през което не се вижда нищо) - символичното "изолиране" на булката от външния свят, както и на света от нея. От началото на нашия век червеното платно е заменено с тънък фабричен тюл.
Сватбарите от страна на младоженеца, които идват за момичето, намират портата затворена. За да влезе вътре, момковата дружина трябва да покаже някаква сръчност - да свали невестинското знаме от покрива на къщата, да се бори с шурея или просто да даде откуп. Невестата също е под охраната на дружките си, които са залостили вратата и не я пускат, докато не получат откуп. Освен това младоженецът обикновено подарява на избраницата си обувки, с които тя се венчава.
Плачейки, младоженката се прощава с родителите си, като им се покланя и им целува ръка, а те я целуват по лицето. Музиката гръмва с всички сили песента:
"Ела се вие, превива,
мома се с рода прощава..."
Близките на момичето хвърлят по младоженците жито, просо, орехи, сушени плодове, дребни пари - за плодовитост и заможност. Същият ритуал се повтаря след излизането от църквата и при посрещането в дома на жениха.
Попът посреща младоженците пред храма и ги завежда до аналоя (висока тясна маса с наклонена повърхност). Женихът застава отляво, а невестата отдясно на свещеника, който ги благославя с две запалени свещи и отправя молитви към Бога да благослови съпружеската им любов. Размяната на пръстените е залог и знак за ненарушимостта на съюза, в който встъпват. После попът увенчава младоженците с венците, благославя ги пак и чете пасажи от апостол Павел за брака. Накрая младоженците отпиват от подадената им чаша с вино (ритуал, който изпълнява и ролята на причастие) и обикалят трикратно около аналоя, "в израз на духовна радост и тържество".
При пристигането на младоженците в дома на свекъра те влизат в къщата по постлано бяло платно или друга тъкан. Свекървата посреща снаха си с два хляба под мишница (и често с мед или масло и ябълки). Вътре момичето се покланя на домашното огнище и "изпуска" в него взетия от свекървата хляб. На невестата подават малко момченце - за да роди и тя, при това рожба от мъжки пол.
Известно време тя трябва да пази мълчание в присъствието на свекъра, девера, кума и др. В далечното минало това "безмълвие" продължава със седмици и месеци, като краят на обичая, наречен прошка, се отбелязва с празнично угощение. Нарушаването на мълчанието се смята за греховно и срамотно.
Брачното ложе се приготвя от зълвите, които стоят на него, докато не получат пари от младоженеца. При онова, което следва, на много места се подслушва при вратата и се гадае за бъдещата рожба. Сватбената драма кулминира в момента на съвокуплението, след което се отприщва във фриволно-весела, често пъти оргиастична форма.
Дефлорацията трябва да се осъществи непременно. Ако младоженецът не успее, се смята, че срещу него е извършена някаква зла магия. Тогава дефлорацията се прави от някоя опитна стара жена. Успехът на акта се възвестява от младоженеца с пушечен гърмеж, който повишава още повече градуса на веселието. Брачната риза се показва на сватбарите, като всеки от тях оставя на нея пари за невестата, а родителите й получават окичен овен или козел. Присъстващите се черпят с подсладена, "блага" ракия. Роднините на невестата извършват привидни нападения срещу младоженеца (като "отмъщение" за отнетата девственост).
Ако девойката се окаже "нечестна", гостите незабавно напускат. Един от тях обаче се покачва на покрива на къщата и възвестява на хората, добитъка и природата, че в този дом има голяма беда. Понякога връщат девойката на родителите, а по-рядко се стига и до публично опозоряване. Всичко това се върши с убеждението, че тя е донесла нещастие не само на двете семейства, но и на цялото село.
Сватбеното веселие, с много пиршества, игри, песни и прахосване на барут, трае поне три дни, като завършва с разбулването на невестата и отиването й за "вода".
ОТВЛИЧАНЕ НА МОМИЧЕТО
Открадването на момиче с цел женитба против волята му се смята за тежко престъпление в народното обичайно право. То се наказва с конфискация на имотите на кандидат-жениха и съмишлениците му. Освен това открадването може да доведе до кървава разправа от страна на нейните роднини, дори без да е посегнато на честта й.
Иначе отвличането е често практикувано, но само по взаимна уговорка между двамата млади. В такива случаи момъкът събира неколцина свои другари с коне. Те "задигат" момичето или посред бял ден, когато тя е на полето, или през нощта от бащиния й дом. При венчавката младоженката трябва да потвърди пред свещеника или пред старейшините на селището, в което са избягали, че всичко става по предварителен сговор.
До такова "открадване" се стига, когато родителите се противят на брака. В такива случаи сватбата минава без особен блясък, като отношенията между така сродилите се семейства се изглаждат сравнително бързо. "Отвличания" се аранжират и с цел да се икономисат по-големите разходи по нормалното сключване на брак. През миналия век почти половината от женитбите в района на град Кюстендил, Западна България, стават именно по този начин.